Колкото и силно да те искам

ти винаги си толкова далечен.

Дълбок и неизчерпаем като мисъл,

неизживян и все пак неизбежен.

Колкото и много да те търся,

неуловим оставаш като сянка.                         

И винаги си някак неподвижен -                   

като унесен си във сладка дрямка.                

А успея ли да те достигна,

се появява ново препятствие.

Нови вулкани изригват,

а ти бягаш към своето щастие.

Аз съм това, не разбра ли?

Не виждаш ли колко те гоня?

Не усещаш ли как любовта ми

се превръща постепенно в агония?

Отвори си очите за мене,

погледни ме и сам разбери.

Позора на мойто безсилие,

копнежа по неизживяните дни.

Почувствай ритъма сложен,

затворил ме в тежки окови.

Нима за теб ще бъда само спомен?

Нима това ще е последното сбогом?