Понеже аз не вярвах в чудеса
и в празни приказки пък още повече,
те срещнах в края на една лъжа,
в която си измислях обич...
Когато стиховете ми до кръв бичуваха,
очите и ума на хората,
които философски ме заплюваха,
че съм неверник и душевно болен.
Защото видиш ли, убих надеждата,
с ритник обул неоспорими факти
и много влюбената нежност
обърнах в стихове за жлъч и яд.
Но аз дълбоко, в най-дълбокото
запазих вярата, че съществуваш
и по върха на моето перо
сега мастилото ми теб рисува...
А ти ще топлиш във душата ми
като пораснал огън в празна къща,
когато във прозореца блести луна
и осветява пътя ми на връщане...
Отвътре ще отвориш рязко
и ще се сърдиш, че се бавих толкова.
- Извинявай, моля! Закъснях,
защото си лекувах болките!
Но ето ме, стоя пред себе си.
Все още жив след целия погром.
На моя праг - ти, влюбена и прелестна.
Ще вляза, за да си направим дом...
©тихопат.
Данаил Антонов
31.08.2023
© Данаил Антонов Всички права запазени