Тъй странно ти изглежда, че аз съм просто аз, че истински мечтая и копнея да те даря с любов и страст. Ах, кога ли ще пораснем за живота, който вечно търсим? И себе си кога ли ще надраснем, та истината да потърсим? А на дали ще я намерим, ако инатът ни все няма край...? Накрая знай, че ще усетим, че сме си чужди в своя край. Безсмислено е да се правим, че сме други аз и ти. По-добре да се покаем за нашите глупости, нали...? Припев: Във океана два острова се гледат, единият мълчи, а другият е ням. Ще проговорят някой ден и ще очистят своя срам. И сълзата пак ще се усмихне, устата ще изрича благодат, око с клепача си ще махне, ръцете си приятелски ще подадат. Защо не искаш да повярваш, че водата става вино, че трябва вечно да прощаваш, дори сърцето ти да е ранимо...? Аз знам и няма да забравя, че съгреших срещу самите нас и усъмних се... нямам слава. Виновен съм си само аз. И каква за нас е ползата, мълчание и скръб да ни дели...? И в нас да се спотайва злобата и дума никой да не сподели...? Мълчанието е, казват, злато, но от което никой не е забогатял. Пролетта дойде, след нея ще е лято... Един приятел нова песен е запял. Припев:
Следващо от категорията
Следващо от автора