Във двор случаен агънце видях -
пасеше си кротко и полека.
Не знаеше, горкото, що е страх.
Не знаеше какъв е звяр човека.
Как утре ще замахне с остър нож,
живота му ще вземе без причина,
а после ще пирува цяла нощ -
плътта му ще полива с много вино.
И за какво? Нали човек е сит...
излишна е касапница такава.
Да бъде кроткия агнец убит,
традицията просто повелява.
Не сме ли ние агънцата всъщност...
Съдбата ни е нашата поляна...
Оная странна и жестока същност
остава си докрай недоразбрана.
© Нина Чилиянска Всички права запазени