Прерязаните ми ръце
опитват да стигнат твоето твърдо черно сърце,
ала същност стигат само нагоре към безкрайното небе.
Кръвта потича надолу,
по-червена, тъмна, студена от преди,
проклятието ми пак ме набеди.
Веригите - оплетени в моите нозе,
а трънната корона пробожда бялото ми лице,
всичко живо ме кълне.
Катинарът - заключен между белите ми дробове,
а острият шип - все навътре в моето сърце.
Прегрешение доживотно,
да се чувствам толкова самотно.
Чакам бурята.. Да почисти пътя ми,
но всеки път забравям,
че изкуплението имам още дълги години да чакам.
Душата ми е ирония,
никой не разбира, че съм в агония,
а аз моя поробител дебна,
някой ден и от него да се оттегля.
С прерязаните ми ръце
достигам моето сърце
от моите гърди го изтръгвам
и от прегрешението ми доживотно
аз
си
тръгвам...
© Теодора Компанска Всички права запазени