ПРЕПРОЕКТИРАНЕ В ГОТИКА
На Ю., приятелката, с която преживяхме
дни на най-тежки изпитания
Бях там… и ти беше…
И паякът в ъгъла.
И мухълът по стената
(обещахме да я ремонтираме,
когато… ако… ама имаше „но”)
И не бяхме съвсем… Слънцето падаше
на северозапад сред разкопките
на баира – през прозореца.
Но и прозореца вече го нямаше,
бавно залязваше подир слънцето,
мътни криле свил за сбогом.
И избледня по стената ни мухълът,
паякът скочи самоубийствено
подир прозореца и подир слънцето,
подир мухата – нея ние я пъдехме,
а тя бързаше да се върне – пак бременна.
Объркано, времето някъде хукваше,
после пълзеше, слонски се мъкнеше,
лазеше подир прозореца,
подир паяка, яхнал пак мухъла,
и подир нещо, в безвремие
искащо да се превърне.
В паника търсехме спомена,
не искайки да го запомним
в страстна прегръдка със паяка,
готов и нас да паяджоса.
Тъмното някак ни плашеше
и бързахме всяка секунда
да я накъсаме в спомени.
Но къса бе нишката – въздуха
тъмнината беше изгребала
и хриптеше обезхрилена болката.
Болката не беше безвремие –
но до кръв бе изчегъркана,
отворихме и на нея прозореца –
мътно размазан във нищото –
а уж отпътувал бе с мухъла.
Беше късно вече за всичкото,
дето редяхме в налучкване
между черното и бялото,
между сълза и накашляне,
между бурканчето с млякото,
дето набара го мухълът,
и супата топчета болнична,
изстрадано сбрала надеждите.
Беше късно… но рано бе някак си…
Не се бяхме събрали за никъде.
Още пътувахме в залеза
на северозапад с разкопките,
дето изпратихме слънцето,
болката обезхрилена,
прозореца, паяка, мухъла.
(Паякът носеше благ хабер,
но го прецакахме с мухъла).
Остана само споменът,
мухата и безвремието.
Толкова много безвремие
заля бреговете на нищото,
че няма да го преплува
обратно сянката на обичта ни,
която отплува завинаги
към залеза, слязъл в разкопките.
© Венета Всички права запазени