Превъртам назад миговете и дните
и търся когато бяха светли зорите.
Когато заспивах щастлива
и събуждах се десет пъти по-жива.
Търся когато себе си бях,
когато във очите си не виждах страх.
Поглеждам се сега -
няма я онази надежда.
Няма онова малко дете -
то отдавна спря да расте.

Нещо в мен се промени
и част от теб дори изтри.
Наред се точеха дните
и загубих власт над съдбите.
Умът разбит е и стене,
търси покоя без време.

Тогава нищо нямаше да те отнеме,
сега само времето в сърцата ни стене.
То само от мен, теб ще отнеме
и ще забули сърцето ми в мрак.
Повтарям си да не плача пак -
да не бъда детето, изпитващо страх.
Знам, че някой ден отново ще го преживея
и по-силна от сега ще съм.
Но днес не съм!

Искам да викам на воля,
че в тялото си душата ми е гола.
Пред теб се разкри,
за да закриляш сърцето ми.
Защото знам, че лицата на радостта и тъгата,
са смеха и самотата.
Защото знам ,че слънцето и луната
стават едно в зората.
Защото знам, че обичта ти е богата
и посипва ме с аромата от рози.