Денят угасва тихо и идва тишина,

след розовия залез ще дойде синята тъма.

Нощта разстила своите коси

и светват там звезди подир звезди.

А сред полето тича някой,

сякаш непоправимо закъснял -

мъж - той скри се в сянката на бука стар

като във къщата на най-добрия си другар.

И този мъж е някак тъжен,

с дълбоки пламнали очи.

Той чака някой: "Дали ще дойде тя?",

в миг трепват всичките му сетива.

Ето я, тя идва тъй нежна и ефирна,

облечена във бяло като самодива.

След миг ще бъде тя в прегръдката му вече.

И ето двама млади, избягали от другите души,

да бъдат двама на земята, сами сред тишината.

Погълнати от свойта обич един към друг,

една жена и мъж са още тук.

Те бягат всяка нощ при своя бук

и никога не ще да се наситят един на друг.

Денят за тях е хладен

дори и в летните горещини,

нощта обаче е гореща и желана, защото те са двама.

И нежно е заровил в къдриците ù той ръце,

привела, пламнало от огън, тя е чело

върху силните му рамене.

И днес със теб сме още двама, прегърнати до оня бук,

последвай стъпките ми, аз те чакам тук.