Имало едно време....
Със сламена шапка окичена с росна капка
приветствах днешния безгрижен ден,
който бе подаръка за мен и от мен.
Боса по тревата с моето кученце - другар
двама на четири крака събудихме деня.
Играхме с летния ветрец и си направихме
венец от бял равнец.
После с каретата на Рая отпътувахме
до най - чудната омая.
Времето спря да мига - ококори то очи
и ни завъртя със силата на слънчеви лъчи.
И когато бяхме във вихъра на чудесата -
кученцето го заболя главата.
Аз погледнах в дълбоките негови очи,
които плачеха като върба надвесена
над буйната река.
- Ах, какво ще правя без другар? -
Трябва да го излекувам с вълшебен цяр!
Хукнах по полята билки да бера и направих
аз букет от здравец, коприва, дебелец.
Те бяха нашата дружинка и с тяхната отвара
положих аз компрес върху главата на приятеля в беда.
От болката не остана и следа.
После той подаде лапа и така денят
завърши с усмивка на уста.
В кошницата на света има място винаги за двама
и сам сама самичка - не топли ръкавичка!
Баба казваше това преди да загаси лампата.
Дадох аз живот на приказката в деня
и щастливо си живея, намерила своето
местенце на едно листенце.
Край.
11.07.2018г
© Тодорка Атанасова Всички права запазени