Денят умираше във нощта,
светлината бе облечена в тъмнина.
Звездите търсеха лъчите на луна,
светът жадуваше човешка топлина,
а хората живееха в самота.
Избраха си водачите на глупостта
и вярваха в своята съдба -
вечни роби на пръстта.
Дните бяха години на нощта,
а светлината - минути на смърта.
Сънищата им едва успяваха да живеят във съня,
мечтите им умираха в сивотата на деня.
Болката бе символ на живот,
животът - бездна от умора,
А там, горе в света на свобода...
Времето бе вечността,
Хората - лъчи от светлина,
земята - пълна с красота,
вятърът - полъх топлина,
реките - сълзите на нощта,
мечтите - стражите на вечността.

Но и този свят бе свят от тях,
свят на хора, на мечтите, на съня,
на звездите - децата на нощта.
Двойна бе тяхната съдба,
двойнствен бе за тях и животът след смъртта.
А вечна ли бе тяхната душа?
Вечни ли бяха сълзите на дъжда?
Господи, отвори техните очи,
нека видят същността,
нека разберат света
и видят своята душа.
Да разберат как живеят разделени на две,
как яростта към себе си вечно тях зове.
Как живеят без животът им да спре?

Но болката във тях расте
и светът им се дели на две.
На безчуствието на смъртта
и животът срещу света.
Това е техният свят,
свят на яростта,
на вечната война -
борбата на живота срещу смъртта,
на бялото - противоположност на черната тъма,
на вечната противоположност на света!