Казвате, че любовта е,

господа, илюзия,

суета на суетите -

фалш, мечта-утопия...

Че забравяли сме ние -

розата била с бодли,

може сладко да ухае,

може и да нарани.

В красотата и привидна

дреме скрита похотта,

че мечтата наша свидна

е несбъдната мечта.

Не богиня е жената,

нито ангел златокрил

и че в нея, вдън душата

демон черен се вселил.

Тя с нас ще се погаври,

волята ни ще сломи

и с коварство ще погази

съкровени ни мечти...

                 *

Може доводите ваши

прави да са, господа,

или грешките са наши -

нищо чудно в това...

Моля, нека ви разкажа

само приказка една.

Обещавам аз, че няма,

няма да ви отегча.

В тази приказка вълшебна

с  руса свилена коса -

нежна, мила и чаровна

бе принцесата добра.

Принцът бе в жабок превърнат

от орисницата зла

и оставен да живее -

вечна болка и тъга.

Тя невинна бе девица,

сочна, сладка като нар,

бе достойна за кралица -

той на локви господар.

Тайничко я той обичал,

запленен от красота,

и в любов й се обричал

тъжно с крясъци в нощта.

Любовта му бе красива,

нежна, чиста кат сълза,

сладко-кисело-тръпчива,

вечно тънеща в тъга...

Но принцесата гнусливо

с крак докосна го едва

и отмина мълчаливо

с гордо вдигната глава.

Невъзпитано-жестоко

с  чувствата се подигра

и засегна го дълбоко

с груба някаква шега...

Мислите, че е забравил

веч за  нея след това

и в душата си угасил

огънят на младостта.

Не, грешите, господа...

Той останал да живее

с името й до смъртта...

                   *

Вие може би ще кажете:

„ето, прави сме били”!

И навярно ще попитате

снизходително дали:

„нежната любовна лилия,

този цвят на любовта,

празна не ли е идилия

на човешката душа?

Били била вдъхновение

на Петрарка в песента

грациозната Офелия,

ако беше му жена?

Щеше ли да бъде пак поет,

запленен от красота,

били посветил поне куплет

той на своята жена?”...

Може би сте прави за това,

може би... и сигурно

верни са и вашите слова,

но грешите в едно.

Лаура, а не Офелия –

разберете, господа,

давала е вдъхновения

на Петрарка в песента.

„Дали – този някой друг

има ли значение,

принципът е важен тук,

другото е без значение...”

Вярно, да, така е, господа,

не отричам, не споря,

но ми позволете ощ' една

приказка за любовта.

Той бе наивно влюбено дете,

а тя пленително красива,

с невинно-чисто, ангелско лице,

кат цвете цъфнало в градина.

Той бе бодилът грозен, уродлив -

тя - макът ален в тучна нива.

Той бе затворен, тих и мълчалив,

а тя пък - палаво игрива.

И всяка вечер в унес и печал

бленувал устните й сладки.

За щастие и за любов копнял,

за мигове безумно кратки.

Той подарил й своето сърце

да свети в нощите безлунни,

но тя жестоко стъпка го с нозе,

с измами гнусни и позорни.

Така на неговата му глава

еленови рога постави,

студена и коварна при това,

отблъсна го и го забрави.

Душа му не могла да понесе;

коварство, подлост и обида

и сам надянал си е той въже,

позора черен да не гледа.

Обесил се човекът от любов,

защото истински обичал,

защото всеки път след удар нов

той изневерите отричал.

А тя студено, с каменно сърце

приела новината тъжна.

Надменното й демонско лице

застинало в гримаса гузна.

О, нека, господа, замълчим,

тук спорът някак не отива

и нека приказката си сменим

сега с друга по-красива.

                    *

Героите пак ще са двама,

но случаят ще бъде по-друг,

ще има пак човешка драма,

пак тема ще е любовта тук.

Тя нямаше черти изящни -

лицето й не бе красиво,

но в погледа лъчи искрящи

превръщаха го в красиво.

Той бе левент, красив и строен,

но пък очи в игра нелепо,

във миг  нещастен и съдбовен

си беше наранил жестоко.

Постъпи в болница тогава

и там сестрата милосърдна,

тъй както много често става,

се случи нежна и добродушна.

Тя грижеше се всеотдайно,

грижовна като майка беше,

във дни и нощи постоянно

надвесена над него беше.

Но женското сърце несретно

усети скоро, че се влюбва

дълбоко, искрено и честно,

с любов гореща, що погубва.

Обикна я и той горещо

и мислеше си все за нея.

В мечти унесено и често

представяше си я кат фея...

А как изпитваше боязън

тя от мига, кога прогледна,

когато грубо със сарказъм

ще я отблъсне и отбегне.

И виждаше се тя горката

обидена и унизена,

проклинаше навек съдбата

нещастна, скръбна и сломена.

Денят, очакван дълго - дойде,

свалиха белите превръзки.

„О, боже, светлина сияйна!...

Аз виждам, Господи, отново!...

Къде е моята любима,

защо не я виждам тук сред вас?

Де е девойката красива,

не чувам ангелския й глас”?..

А тя се бе усамотила

и сълзи ронеше горчиви.

Заведоха я те насила

след много опити учтиви.

Очакваше с дух плах – объркан

присъда тежка до вратата.

Дълбоко трогнат-очарован

посрещна с радост той жената.

И нежно-влюбено сърцето

душата виждаше красива,

изписана върху лицето

на скъпата жена любима...

                    *

Сладка приказка вълшебна,

господа, е любовта,

тя е тръпката душевна

и е зов на пролетта.

В тихи нощи сребролунни

тя ухае  на жасмин,

на зорници ранобудни

ален лъч е от рубин.

Тя е погледът жадуван

на любимата жена,

тя е поривът греховен

на човешката душа.

Тя е пристанът далечен -

светлосинкава мечта,

спомен нежен и сърдечен,