Не ме питай как съм. Възможно ли е да не знаеш?
Когато си тръгна, остана ми само небето.
Пътека, която ме води към празни безкраи.
Не ме питай как съм. Нима не усещаш студеното?

Объркани, млади, страхливи пред всяко начало, 
ранихме се остро, щетата не можем да върнем. 
Онези неща, дето още не смея да кажа, 
ме стискат с юмручена сила направо за гърлото. 

И птиците, дето видях да гнездят във косите ти, 
копнежните приливи, хвърлящи котва сред погледа...
За мене ти беше най-първи урок по обичане.
И толкова дълго не мога да те превъзмогна. 

Дори и милиарди години да местят планетите,
във мен ще те нося – последно парченце от пъзела... 
Да можех чело да отпусна на раменете ти, 
то би се разсеяла всяка тревога тъй бързо... 

Тогава и без да ме питаш дали съм щастлива, 
ще имаш пред себе си факти и доказателства. 
Че думите вече до мене съвсем не достигат. 
Но твоите нежни зеници разнищват тъгата ми.