Принц
Живееше в планина от кристали -
светли, ледени и безбожни искри.
Тлееше в пещера от мътни идеали -
вечни, сочни и по-влажни от мъгли.
Сипеше загадки, тайни мисли и суеверия,
смяташе безкрайните забулени мистерии.
И грееше със бурните си, смутни съмнения,
пееше за истината свята, балада от целувка на дъги.
Крадеше милионите нежни емоции -
любовни, отровни, дъждовни, греховни.
И с тях пробиваше и мрака, и светлината,
с тях печелеше си сили, тайни и вековни.
Пазеше здраво и стискаше красотата своя -
изящна, неземна, горда и често блестяща.
С естетиката си подреждаше дори и пороя,
вълшебстваше с магия, по-силна от Страстта.
Станеше ли дума за тръпка, беше най-отпред,
и чашата му никога не тънеше, блестяща, празна.
Кътаеше спокойствие в копнежите, порочни,
а „мръсницата” беше му единствена, беше тя заразна.
Сияеше от вкуса на тъмно, възбуждащо какао,
и копнееше за глътка черно, лавинно, горчиво кафе.
Но и те не спираха похода на жаждата в бяло,
блуждаеща за мириси и мелодии на царско кадифе.
Усещаше, че води партия шах със жива суета -
и загубил беше кон, пешки и бял офицер.
Готвеше рокадо, сочещо към миналата тишина -
предишен живот, живян, гниещ в дим от цигара.
И стъпчеше из други планини – от елмази и рубини,
с надеждата да срещне прошка за безсмъртието свое.
Впрягаше с тягост колесница към кошмарни дълбини,
в търсене на някогашен пламък, спасение, безкаменни цветя.
Принц беше на вечната епоха - приказка от разкош.
Принц на искрящ кристален замък из лунна пустош.
Не преставаше да краси, гори, живи и рядко скърби…
За съвършенство, за участ, по-мека от ледени, безбожни искри!
© Ангел Ангелов Всички права запазени