Двама  влюбени стояха,

на пътя под старата върба,

в любов се те кълняха, но

очакваше ги  зла  съдба.

Тя в принцеса се превърна,

живее в замък, потънала в

разкош, а на момчето под

върбата заби в гърдите

остър нож.

Болката сега му е огромна,

със сълзи, с треперещи ръце,

той дрипите облече, решен да

излекува нараненото сърце.

И ето, застанал е на кръстопътя

просякът с протегната ръка,

не, той не търси милостиня,

той очаква любовта.

В далечината задава се карета,

намаля, спира до него тя, в краката

на просяка търкулва се монета,

принцесата му помаха с ръка.

Бързо каретата замина, а просякът

стои с протегната ръка, не, той не

иска милостиня... а тя дори не го позна.

Тихо нощта се  спуска, студ сковава

мократа земя, бавно животът просяка

напуска... а той стои с протегната ръка.

Това е на просяка съдбата, да се скита

по света и с протегната ръка да чака

да го стопли любовта.

Принцесата стои до него, върнала се

сутринта, в лицето го погледна, много

късно го позна.

С треперещи ръце погали тя любимото

лице... От очите бликнаха сълзи...

Твърде късно осъзнала, че любов не се

заменя за разкош и за пари.

П.П.   Човек, когато загуби някого, чак тогава разбира всъщност какво е притежавал.