Когато тихичко догаря моят ден
и залезът умира кървавочервен,
невярна мисъл пак душата ми измъчва,
че съм родена твърде дребна за Сизиф,
а мъкна канарата на живота сив,
не ставам и за Диоген, че нямам бъчва.
Изкърпвам си сърцето – сбирам го едва,
ехидно се подсмихва здрачът на това,
че все конецът ми е къс и недостига.
Аз цял живот май полусляпа съм била
и как летях не знам (горките ми крила)
сега ги сбира вятърът... И пише книга. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация