В тънка кристална чаша се стича

не вино, а нещо по-тъмно от нощ.

Гъсто и плътно, по стените се влачи,

като кръв от сърце, прободено с нож.

Отпивам… и пламва във вените огън,

разлива се бавно, изгаря плътта.

Това ли е вкусът на обич загубена?

Това ли е грехът, що не се изкупва?

В очите ми сенки безмълвно танцуват,

всяка глътка - молитва към мъртва мечта.

Но чашата пука се - сякаш прошепва,

че няма спасение в тази тъма.

А виното - капки от стара прокоба,

разлята в бездънен, проклинат бокал.

И пия, и зная - това не е вино.

Това е любов…удавена в жал.