Не спрях! Без страх забих камата,
до кокала почти опряла беше тя!
Без капка жал отнех ти и душата,
в агония гърчеше се тялото сега!
Боли ли те? Да, нека, щом обичаш.
Раздаваш ли се? Прегърни смъртта!
Гледах бавно как кръвта се стича,
чудовище бях, демон - не жена!
На устните, там, грееше усмивка,
тя беше трън... във моите очи!
Лицето - сякаш восъчна отливка,
показваше спокойствие и мечти!
Какво си ти? Не чувстваш ли обида
и болката, прерязваща гръдта?
Сърцето ти с ръка съм изцедила -
мазохистично задоволство е това!
От устните, изсъхнали до болка -
угар напукана за капчица вода,
аз чух, че пееш, нежно и спокойно,
прощална песен в чест на любовта!
Прощаваше с усмивка всяка рана
и с нежност галеше жестоката ръка!
Но в миг един усетих аз промяна,
сякаш в сърцето жегна ме с игла!
Почувствах болка вътре във душата,
а всъщност имаше ли дяволът душа?
И болка ли разтърси в мен жената -
нима бе жива зад жестокостта?
Нима с усмивка победи доброто,
което дълго бях заключила отвъд?
Нима със нежност анулира злото,
със песента... беляза моя път?
Какво направих аз - изчадие злобно,
та ти дари ме с нежност, красота.
Без жал забих камата си отровна
и гледах как разлага се плътта...
На добротата отговорих с рана,
на любовта ти силна - със кама!
Животът ни превърна се във драма,
до теб се свлякох, ровейки пръста!
Прости на тялото, от дявол обладано,
прости на лудата, безскрупулна ръка!
Сърцето ти усетих, макар и отмаляло,
обля ме нежно с кръв и топлина!
... А песента ти... галеше ушите...
Не спря да пееш, даже и за миг!
Луната само съпровождаше душите,
които от телата отделиха се със вик!
© Таня Илиева Всички права запазени
Харесва ми (: