Нахлу в живота ми като стихия,
превзе ума ми ти като магия!
С думи сладки, нежни ме омая...
накара ме за щастие да си мечтая!
Кълнеше се, че много ме обичаш,
в очите гледаше ме и се вричаше...
накрая взех, че ти повярвах!
Сърцето си ти дадох... и душата!
Обичах те безумно, безрезервно...
твоя сянка бях... бях до тебе неизменно!
С тебе боледувах, смях се, плаках...
тебе с огнен трепет нощ и ден аз чаках!
Когато бе далеч, сякаш не живеех...
да се върнеш и да те прегърна все копнеех!
Очите слепи бяха, а душата празна...
сърцето страдаше с надеждата една,
че скоро ще си вкъщи, ще те зърна...
с целувки нежни и с любов ще ме обгърнеш...
ще ми прошепнеш колко много ме обичаш
и аз щастлива пак ще се усмихна!
Надежди даваше ми с всяка своя дума!
Сляпо вярвах и строях въздушна кула -
кулата на нашата любов голяма!
В сънищата виждах я - непоклатима и от щастие огряна!
Всички казваха ми: "Остави го, забрави го!
Не го обичай, сърцето ти ще е разбито!
Да те има той не заслужава...
лъжи изрича... всичко е измама!"
Ушите глухи бяха... думите сурови
не исках да приема. Все говорех:
"Не го познавате... той много ме обича!"
До лудост влюбена, истината аз отричах!
Безумно те обичах и напълно се отдадох!
Отричах себе си, на първо място тебе слагах!
Ден след ден за тебе аз живеех!
Да остареем заедно копнеех!
Но ти предаде ме! Накрая осъзнах -
лъжа било е, а сляпо вярвах и мечтах!
Разби сърцето ми с фалшивите си думи!
Отне съня ми... душата ми погуби!
Прощавах грешки и приемах оправдания,
но щастието ти превърна в изтезание!
С лъжите си усмивката ми заличи...
останаха ми само вечно плачещи очи!
С един замах граденото с любов ти разруши...
не трепна нищо в теб, не замисли се дори!
Сега не чакай вече прошка! Забрави!
Днес слагам край на мъката... помни,
вече късно е да молиш да се върна!
На теб и любовта си гръб аз ще обърна,
защото по-добре е да живея в самота,
отколкото да съм играчка в нечия ръка!
Сбогом, моя единствена Любов!!!
© Румяна Йорданова Всички права запазени