Пари. Направо ме изгаря
и с две ръце руши моя свят.
Като угарка от цигара
ме изгаря и гори като същински ад.
Мъка ли е? Нима се забравя?
Споменът от един свят разрушен.
И гори в мене, отвътре ме прогаря.
А ти от думите ми се чувстваш смутен?
Седя и гледам с празен поглед
в тъй празното бяло пространство.
Беше трепет, внезапен порив
или само спомен от нашето познанство.
Мълчиш и грозно тишината
разцепваш на две.
Да лъжеш е долно, горчиш на сетивата
и сега наричаш себе си “съкрушен”.
Нима съм те ранила? Тъй, както раняваш
и отнех сърцето ти с корен един?
Да рушиш наричаш вече “сила”
до кога ще ме лъжеш, че те боли?
Да забравя?! - Не мога!
Да простя?! - Може би.
Прошка се иска, а не дава.
Първо на себе, ако можеш - прости.
© Нора Флорова Всички права запазени