Прости ми,

аз съм малка, не разбирам,

наивна съм,

прибързано реагирам

на всеки поглед и движение,

бурно е детското въображение.

Търся скрит смисъл,

премерен жест,

претеглям думи, 

моля се за вест.

Като гладно врабче оглеждам за трохи,

смело подскачам по салкъмени бодли.

С напрежение знаеш да боравиш,

караш ме да мисля и терзая,

дали в пороци искам да ме удавиш,

дали прибързано с надежди си играя.

Безмилостен си, нямаш жал,

от хиляди жени така си крал,

уверено докосваш,

правел си го и преди,

от опит знаеш

как нанасят се вреди.

Как бих могла да те обвиня в това

като умело прикриваш всякаква следа,

случайно ми подхвърляш следваща надежда,

играеш с мен като коте с прежда.

Тялото ми моли за прикритите ти ласки,

нека за последно сложим тези маски,

обещавам да не казвам,

пак ме докосни,

пръстите ти някак си пробождат с игли.

Алиби имаш-аз съм малка,

едно детенце опарило се със запалка.

И разказало ,че пламакът го е погалил,

а по кожата не белег - целувки оставил.

Кой би повярвял на това дете, че пламъкът душа е имал и удоволствие си краде.

И нека си говори,

кой ли някога ще разбере,

че в душата ти цари порочна твар

пируваща с детското сърце.