Подир монотонния ръмеж на сълзите се стича крясък -
пречупен вой на хищник през летливата тъга.
Ето как по гладката повърхност на душата ми ръждясват
два бледи спомена, пришити в станиолова мъгла.
Вървя нанякъде и стъклените ми сандали тропат,
през рехавата кал на миналото търсят път.
А ъгълът в сърцето ми за теб е още топъл.
Най-силно се обича само като е до смърт.
Под прозореца ти днес отново ще застана,
на рамото ми пак ще кацне пролетта.
‘’Прости, милейди, моята измяна’’ -
ще прошепна пак… и тихо ще умра.