ПРОСЪНИЦИ
Заспиваш ли...
Във сънищата ли пристигаш?...
Или си нейде в утрото отвъд...
Във залезите ли се криеш,
или в зората, топла като гръд?
Каква ли нежност тихичко си скрила,
зад бурното, намръщено небе,
сърцето ли зарови като жито,
засято в необятното поле...
И пак съм там!
Валя със всяка буря!
Засищам капчиците дъжд...
***
Стрелките, уж се гонят, а са спрели,
в очакване на следващия сняг...
Нали вали, когато безпощадно,
отвътре огнено крещя.
Дори и спрелия часовник
е верен в даден миг, нали...
Затуй те чакам, немълчана
облечена във влюбен дъжд.
Не виждам нищо!
Под плахите дихания,
сгънати мечтите просто спят.
И толкова е тихо, необятно,
завито под безброй мечти...
Едно обичане боли...
***
И да! Боля!
Нали съм истинска!
Разкъсала веригите на тишината...
Останах себе си
след всичките предателства-
сглобих се като пъзел от тъга.
В най-тъмното на твойта буря,
във някой ъгъл съм притихнала...
Изходих хиляди обувки,
и спрях да си почина до сърцето ти...
Аз дадох всичко /още ще намеря/,
сега в дъжда зареждам се с мечти.
Надничам тихо в утрото,
чакайки сърцето да заспи.
Завива ме съня,
обича ме навярно,
целува уморените ми клепки...
... и още дъжд, обичан по перваза,
усмихва се и пее...
Като в детството!
***
И утре пак ще те мечтая...
Диана Димитрова
24.03.2023
© Диана Димитрова Всички права запазени