Звън последен в този час
прокънтява и ето го
краят тържествуващо,
обричащ на забрава.

Плаче тебеширът за ръцете детски.
Дъската сякаш в пропаст,
погледите ни събрала, а часовникът миговете последни отброява.

Пред очите ми прашен път,
мъгла закрила лъчите на деня,
а зад гърба венците окачени
и цветята сякаш светулки във нощта.

И сега ние блудните
в пустинята миража търсим,
а в ушите училищният звън
чезне като огън в тъмнитата.

Близо ли е тишината?