Като мълния през стиха си изтичам,
за да запаля пожар в заспали сърца.
Скицирам картини, които обичам.
В тях светло посявам мечта, след мечта.
Всеки щрих е от несбъднато минало,
но тук добива изящни, красиви криле.
Каца на кръста в душата ми, застинала
птица в поза - зовящо за полет сърце.
Отлита, за да донесе в крилете си
бисери от морските сини простори,
добрина да скъта дълбоко в сърцето си
за търсещите обич измъчени хора.
От цветята аромата сладък ми носи,
от пчелите - росни капчици светъл мед,
от водопадите - хилади искри въпроси,
от върховете - величие и нов мироглед.
Нежно каца на рамото на Темида свята.
Прошепва и слова, само тя да ги чуе:
„Отсъди най-после на грешните съдбата
и прати Юстиция с меч да ги изтрие!“
На вретеното криле обвива и мълви:
„Спри за малко, изпреденото да взема!
На кого ще го дам, ти ще решиш!“
А ще стигне ли Любов за цяла вселена?
08 05 2016
© Надежда Борисова Всички права запазени