Две деца строяха
на плажа тих, чертог -
за бляновете стряха
и славата на Бог.

Със кули по-изящни,
телата във балет,
с градините висящи
в омаен водосвет.

С рекички и алеи,
с прозорци и портал,
с площадът който грее
във радост ведра, цял.

С горички от планктони
и храм от сив рапан,
във тъмното му лоно
навярно краля сам,

бе паднал на колене,
главата ниско свел,
за хората големи
бе чул или прочел...

И замъкът видяха,
другите деца,
почувстваха заплаха,
защо ли и каква,

така и не разбраха,
но скачаха с пети,
и в този миг растяха.
Светът не е мечти.

И чужди щом погазваш,
оставаш сам без тях,
олеква твойта пазва
от крехкост и от страх.

А двамата градяха,
градят си и сега,
изглежда полудяха...
Останаха деца.