Нощта куплети композира.

Невидим полъх в мен прозира.

Изпъквам в пясъчната стая,

броя на пръсти ,без да зная,

как стар часовник ме отброява,

и ритмично обладава

пясъчните ми стени.

В мен полъхът ги изтъни.

Преглажда ми косите с звук,

напомнящ ми, че аз съм тук,

застинала следа на бряг,

стопила летния си сняг.

Човек от чувства или кал?

Зора със облачен воал, 

с приклади вперени в мен,

лъчите на започващ ден,

в болезнен дъх от тишина,

извайват сянка на жена.