Няма пътища преки към пространства, наречени "никъде",
няма стъпки оставени, няма знаци, стрелки, светофар,
а сърцето трепти и зове за безпаметно скитане
и само е компас, лабиринт, необятност и дар.
Накъде да вървя, накъде ще ме води, проклетото,
как не кротна за час, как не стигат му все небеса?!
То си знае едно - бесен хъс и скиталчески трепети
и безумната жажда за камбани, звезди, чудеса...
Нито стряха го спря, нито дълг, ни задънени улици,
(кой ме дявол прокле, под петите ми жар да гори),
а глупачката (аз) сляпо следвам му всички приумици -
в здрач вечерен осъмвам и послушно замръквам в зори. ...