Ще удължа безкрайно времето,
секундите ще слея с часовете,
минутите – в столетия. Зеленото
мълчание на светове далечни
над мене цял живот ще свети.
Ще преброя зведите, пръснати
в плътта мъглива на галактики
от лед и пламък. На планети свъсени
сред лунни върхове и кратери
ще чакам в метеорен замък.
Ще се приплъзна тиха, търсеща
във сплит от пътища, изграждани
от времена без цвят. И същата
ще стъпя в моя роден свят
минути преди свойто раждане.
Ще зная хиляди езици, може би
ще свиря на пиано както дишам,
ще уча математика… И множество
безсмъртни книги ще напиша.
Преди смъртта си ще погледна
в лицето съвършеното си копие.
Ще кимна тихо. За последно
пътуване в светлинен вихър
без страх и жал ще се приготвя.
Ще съкратя безкрайно времето
столетия ще побера в секунди бързи
и тиха, търсеща, към себе си
накрая с обич ще се върна.
Ще бъда пак в дома си странница –
нечакана, ненужна, неразбрана,
заключена във времена и граници –
„добре приета, ала нежелана”.
Със всички свои недостатъци,
години – отлетели мигове,
безплодно дирене. Безрадостни
и отживели чувства ще събирам
във стихове, до никого не стигнали.
Ще бъда същата – печална, непозната,
но ще си бъда аз самата.
20-22.07.2000
© Мария Димитрова Всички права запазени