ПЪТУВАЩИ ГОДИНИ

Къде отиват изживените години?

Къде се трупа времето изтляло?

Когато този кратък ден отмине,

къде погребват мъртвото му тяло?

Не знам.

Познавам хора с много “вчера”,

подобно стари дрехи, съхранени

на спомените минали в килера,

сред нафталина в мрака подредени.

Познавам други,

палещи огньове

от шумата изсъхнала на дните,

за да ги топли “вчера” в дни сурови,

сред зимните виелици сърдити.

Познавам и такива –

дни-имане

в старинни делви из мазите трупат

и все броят – ще стигне ли събраното

от идващите дни да се откупят.

А моите отминали години?

Като старинни тежки каравели,

забили мачти в небесата сини,

те в своя път незнаен са поели.

В среднощен час по пътища далечни,

отплавали от кея на сърцата,

те се стопяват в океана-Вечност

и тихи ветрове шумят в платната им.

Те имат екипажа на мечтите,

а в трюмовете корабни почива

безценният за мен товар на дните ми –

успехът сладък,

раните горчиви...

Те странстват в светове неосъзнати,

от баладични ветрове люлени,

но щом задуха споменът в платната,

те хвърлят котва в залива при мене

и нощем в сънищата си красиви

аз пак съм млад,

пак в зрелостта си бродя...

Годините отминали са живи –

те просто са старинни платноходи;

те целите са порив и движение,

крило на птица в небесата сини,

те не умеят да стоят до мене –

те просто са пътуващи години.

... И пак зори над океана-Вечност,

и пак играе вятърът в платната –

летят към хоризонтите далечни

годините,

които съм изпратил...