Пътят към Ада

Раждам се и вече съм на колела,

с плач посрещнала света.

Раждам се и трудно бих могла

да избягам от греха.

Живея в капана на комична призма,

на драматизъм от дебрите на цинизма.

Живея зад очилата на един от всички,

но не принадлежа на первезните им привички.

Докато се давят в океани без сол

и умират единствено от дървен кол,

мен ме хвърлят в смелия им свят,

на който крилата ми не принадлежат.

И без криле, налага ми се да вървя

по пътищата им адски, без плът да кървя.

Налага ми се - че като безкрила лесно ще живея,

но да тичам с вързани крака не умея.

И щом вече раят в пламъци гори,

а адът замръзва и никой не крещи,

значи някой, дърпащ светските конци,

е движел марионетките си с извадени очи.

Душата на света е и алфа, и омега,

и ту настава студ, ту адска жега.

Без да знае, вярва в тъмното начало,

а светлото, по тяхна команда, отдавна е умряло.

И вярват без вяра в слепи дарования,

причина да даряват на различните страдания.

Отдавна няма Рай и Ад

но пращат ме по адските пътеки пак.