Ще ме напъдиш някой ден
от своя подреден живот:
и ще се килнат всичките саксии
на верандата,
препълнени с въздишките на
срамежливи фрезии,
неискрените
доноси
на чипоноси кактуси
и кикот на надменни
орхидеи.
И ще усети стъпките ми,
котката,
загладила гальовно косъм сив,
тъй както предугажда земетръсите,
за да смете с опашка
най-безнадежните очаквания.
И рамената ми
ще поразместят въздуха,
доколкото
за да направят място
на някой друг човек,
по-хрисим
и от отче,
със дълго расо от неделни
обещания.
Не му разказвай
нищичко за мен.
Приший му копче,
рожба му роди,
но никога, за нищо на света,
не се завръщай в
облачните нощи,
където – Самуилови
войници –
надеждите ми,
зъзнат
ослепени.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени