Очите ти често спохождат съня  ми.

Замислени галят умореното ми лице,

а пламъкът в тях все още разказва

за отминалите малки добри светове.

И чезнеше в мрака искрицата бяла.

В красота, не описана с думи дори,

споходила само надеждите нявга,

но не и моите избрани  мечти.

За първи път не знам какво да ти кажа,
навярно старостта ми вече тежи
и болката, която гърдите ми пазят,
не иска от там да те  заличи.

Какво да правя с душата си пареща,
събуждаща словата в ранни зори
и срещите, за  пред екрана останали,
не успяха да скрият горчивите сълзи.