РАЗБИРА СЕ, МОГА ДА СЪЗДАВАМ

на дъщеря ми  L.

Разбира се, мога да създавам,
когато съм приклекнал
и ме гуши
ранената от злоба зрялост,
пролайващо от скука куче.

Опъвам пръстите. И ето -
разкъсано скимти жестоко.
Дъщеря ми винаги ме учи:
"Кучето е болка на пророка!"

Не зная! Може би е права.
Нали от младостта се учим,
как трябва да се хилим до забрава
в годините, когато сучим.

Отпускам. Някой заслужава
да спра театъра абсурден.
Жена ми става. Отминава.
Кучето е дързък лумпен.

Отваря ми очите, неспособни,
да разпознаят сцената ужасна.
Отиват си и сънищата злобни.
Не вярват в светлината ясна.

©Марин Лазаров