Приятелко мила, свидна, добра,
защо от нас отлетя таз светлина?
Нима недостойни за нея бяхме
или на живота грозно се смяхме?
Защо си отиде от нас любовта,
и ни остави всяка сама?
Аз тука се чудя и мая сега
къде ли отнесе те таз светлина?
Дали във простора ти волно летиш
или като птица самотна в безкрая стоиш?
Аз зная, че гласът ми ти чуваш едва,
но молба гореща имам една:
появи се от нейде като миг светлина
и при мене ела, ти, приятелко добра.
Минават лета, милиарди години,
като птица ранена аз крещя във нощта,
защо ти мълчиш тъй в полумрака
и дума дори не отронваш една?
А споменът връхлита ме зловещо
и някак с подигравка той ме гледа,
напомнил ми за онзи миг, когато с тебе
от живота грабехме със пълни шепи.
Сега едва ли ще се видим пак
в нашата многовековна, изгубена гора,
но знай, че милата ни светлина,
ще ни покаже пътя към дома!
И тогава пак ще бъдем с тебе двете,
по-волни отколкото преди
защото дните ни ще са свободни
и обляни с тази наша, прекрасна светлина.
© Юлияна Русинова Всички права запазени