Когато се издигах поетично и в мигове усмихнати летях,
животът ме отнасяше цинично. В тъмата на живота замълчах.
Познават ме любимите ми хора и няколко запомнени жени.
Душицата пред тях си я отворих, но всяка безпощадно я рани.
Изгубих се по хилядите гари, пътувайки – словесен трубадур.
Сърцето ми душата изпревари. Животът ми е цветен каламбур!
Животът ми е вярата, че мога усмивка на човек да подаря!
Повярвай ми, че нямам кухо лого и нося ти букетче от цветя.
Жените, за които съм пътувал и плувал през десетки планини,
напомнят, че с утеха съм флиртувал и тичал след погрешните очи.
Преминахме стотици километри с едничката идея за любов.
Повярвахме, че дните ще са светли, изпращайки поредния си зов. ...