Когато се издигах поетично и в мигове усмихнати летях,

животът ме отнасяше цинично. В тъмата на живота замълчах.

Познават ме любимите ми хора и няколко запомнени жени.

Душицата пред тях си я отворих, но всяка безпощадно я рани.
 

Изгубих се по хилядите гари, пътувайки – словесен трубадур.

Сърцето ми душата изпревари. Животът ми е цветен каламбур!

Животът ми е вярата, че мога усмивка на човек да подаря!

Повярвай ми, че нямам кухо лого и нося ти букетче от цветя.
 

Жените, за които съм пътувал и плувал през десетки планини,

напомнят, че с утеха съм флиртувал и тичал след погрешните очи.

Преминахме стотици километри с едничката идея за любов.

Повярвахме, че дните ще са светли, изпращайки поредния си зов.
 

Познаваме ли дните си човешки? Оставяме ли капка светлина?

Животът – оправдание след грешка – понякога прилича на жена,

която безпогрешно те обича и вечер те приема като нов

с красивата усмивка на момиче, изправено пред първата Любов!