По-добрата половина
от мен си замина.
Вдигна бялото знаме
и напусна общия дом.
Леглото й топло
неусетно изстина.
Суховеят зави
със страшна сила навън.
Беше труден животът й с мене,
беше почти невъзможен.
Всеки ден я измъчвах до смърт.
Задавена от ярост,
оставях синини
по лицето й нежно,
бях по-груба и от вятър суров.
Тя се молеше, милата,
да смиря лудостта си,
да погледна живота с други очи.
Цели нощи до рамото ми
горчиво плачеше,
но аз нито за миг над нея
не се смилих.
Сега вече съм цяла.
Сега съм почти монолитна.
Камък в гърдите ми бие,
вместо сърце.
Знам, че далече с него
няма да стигна,
но с него в джунглата
се оцелява по-добре.
© Станка Парушева Всички права запазени