Мразя се,
че чувствам океана на душата си така самотен,
че давя всеки порив да бъде покорен,
а можеше този живот да е просто страхотен
и тяломо-сушав да бъда подобрен.
Спомням си,
ех колко ли пъти се връщам обратно,
плачейки и молейки се отстрани,
уви, всичко отлита безвъзвратно,
а ти напред по-добра остани.
Както Титаник засяда на равно,
щом появи се вече нищо ми не стига,
не жена, а всъщност ледник явно,
късно – историята е само прашна книга.
И утре, когато за мене се сепнеш,
дали със добро или със презрение,
недей си дава от болка да трепнеш,
недей придобива туй ново умение.
И мразя се, че още те обичам -
боли, кърви и стихове плета,
мразя, че ти се завричам,
само пак да влезеш ми в света.
© Гориан Дрей Всички права запазени