Разумът ми диктуваше речта,
а устата ми промълвяваше всяка дума
все по-тихо и по-мудно.
Чаках да ме спре,
да ме целуне и да преобърне света ми.
Но явно неговия беше достатъчно наопаки
и не бе готов за мен.
Може би някога ще каже, че съжалява за пропиляния шанс,
но тогава може би ще съм щастлива и отдавна забравила го.
А нима нещо несподелено се забравя?
Нямам отговор на този въпрос.
Главата ми е пълна със стари рани.
А може би не главата,
а душата.
Май несподеленото не се забравя.
Но сигурно не ме е виждал,
когато съм стояла пред него
и сега се радва, че се отърва на време.
Сложно нещо е да споделиш без да си способен.
Светът ти е мъгла,
а там стои отсреща някой
и ти проси
с шепи пред сърцето.
Пред сърцето, защото само до там стигах.
Много беше висок тогава.
И сигурно още е.
Висок и сляп за просякинята отпред.
© Саня Георгиева Всички права запазени