Сама

Човек греши редовно
и сам променя
съдбата си по начин изкривен.
За миг желае нещо,
после бързо сменя
мечтите,
плановете,
идващия ден...
Дали е лошо,
и дали е грешно,
дали ще съжалява някой ден...
Дали понякога фантазиите пошли
провалят нежния рефрен
на истинската същност на мечтите,
играещи си с неговия ден...

Забързах! Мислите препускат!
А тъжно е... Дори и в моя ден.
Аз - винаги засмяна,
но самотна...
Тъгата взела ме е в плен.
Животът си оплетох...
И го наблюдавам...
Не мога нищо да направя аз сега...
Сърцето,
свито в ледена черупка,
отронва на минута по сълза.
А бях...
А имах...
глупави постъпки.
Да губя можех да си позволя!
Но след като изгубиш всичко,
каква остава да е твоята съдба?!
Сега седя
и мисля...
Уж философия разтягам бледа аз...
Мъже! На много се отдавах,
но кой усети моята душа?
Не срещнах никъде закрила,
а все услуга,
след това цена!
А любовта на сделка заприличва...
А има ли я?
Питам ви сега!
Отговорете ми!
Душата ми
заключена е в свойта самота.
А времето
минута след минута,
ден след ден,
минава...
Аз оставам в плен!
Сама...
И леко озлобена,
с надежда,
намаляваща с всеки ден.
Знам,
всяко влюбване е все по-силно,
а всяко разочарование е смърт у мен.
Така умирах...
Бавно...
Мъничко остана
от нежното,
човешкото у мен.
Душата ми е силно изтерзана
на мислите от вятъра студен.
Спасение от никъде не идва!
Какво е обич надали ще знам...
Но ще ми се да изкрещя в посока към небето:
"Не ме съди! И без това изгарям в своя срам!".