Няма вече да я дочета
тая книжка, дадена ми от един,
с когото вече не дружа.
Къде ли да я бутна тая,
със стиховете, дето дал ми беше
един и подчертал да забележа
два-три от него забелязани.
Лежа
и чакам – знам, ще попремине,
време трябва само,
ще престане
да няма неутрални пейки, супи,
цветове, реклами,
песни, дрехи,
мириси и часове, сезони.
Ще имам нов език със други хора,
нови жестове и нова география.
Само че къде-къде по-леко
щеше да е, само ако имахме
нашето си аз без второ аз.
© Рая Деянова Всички права запазени
Сама личност... поне има самоличност!