Самодива нощем във гората
на полянка малка заиграва
сред дружки кърши си снагата
с момък млад се тя задява.
А младежът изумен я гледа -
с него тя си прави глума,
не разбира той шегата
и с треперещ глас продума:
Как сърцето си да пазя -
та под ризата ти бяла
гръдта е здраво напращяла,
а със женската си сила
ума си ми изпила!
И китката среднощно вита,
с капчици роса умита
в нея пък звезда обвита -
любовта ми да изпита!
Давя се в дълбокия ти вир
и не ще имам вече мир -
докато най-подир
имам те безспир.
Самодивата със весел смях
отново момъка задява,
че за нея не е грях
с влюбения да се подиграва.
А после - като мъгла в нощта
тя се мигом изпарява
оставила го в самота
обичта му да изтлява.