Самодива
Седеше тя на гъба голяма горска самодива.
Свиреше на флейтата си тя от изгрев до залез и в сърцето бе красива.
Самотна тя пееше полегато, а над нея небето зелено и необятно.
Съвършена бе тя в музиката, но виждаше реалността през тясна призма многократно.
Седеше тя под звездите и Луната, слушайки птичи глас непокорен в тишината.
Свиреше тя мелодии за гората и душата.
Симфонична и изящна бе музиката ù, галеше всяко тяло в далечината мрачна.
Скромна бе тя, с очи изумрудено зелени и дълбоки, самодива мистериозна и загадъчна.