В тишината на нощния мрак,
сред притихнали звездни простори,
в самотата си - пак съм сама...
Гасне бавно в сърцето ми огън...

Няма вече за мене лъчи!
Глуха станах за ласкави думи,
сляпа станах за чужди очи,
недостъпен за никой света ми.

Горестта, този демон стаен,
ме владее с черна прокоба.
Хваща, хищно, душата ми в плен,
впива зъби и нокти със злоба!

А сълзите... безбрежно море,
са горещи и с кръв напоени.
Парят, после превръщат се в лед,
вледеняват сърцето сломено.

Може би ще болиш и след мен,
и на гибел с това те обричам,
но чуй моя шепот, сърце,
заповядвам ти да не обичаш!

Евелина Панева