Стоя на моста над реката,

съзирам водната празнота.

Стоя вторачен в небесата,

осеяни с нежна светлина.

Съзирам влюбени звездите,

обясняваща им се в любов луна.

Усещам вътре в гърдите

пронизващата самота.

Стоя на моста над реката,

а вятърът е тъй студен.

Ела, почуствай мисълта ми,

витаеща наоколо, напуснала безкрайно мен.

И виждам аз през самотата

мъждукаща пред мене светлина.

Нима умира ми душата

или пък е падаща звезда.

Нима опразни ми главата,

нима погуби човечността.

Но знаеш - виновна за това си ти,

че аз останах в самота.

Че мисълта ми няма да се върне,

че душата ми е падаща звезда!

Сега умирам

там - на моста до града.

Сега очаквам любовта си нова...

Сега очаквам аз смъртта!