Самотна къща накрая на града стои,

празна, без викове и смях, мълчи.

Няма кой да я навести сега,

рухват основите й във студа.

Слънце там, през облаците не прониква,

без топли лъчи е вече, ще свиква.

Дъжд от смях и вятър от усмивки няма,

лед, пронизващ я, на входа образува яма.

Трап, който никой не може да прескочи,

няма лампа, която пътя да посочи.

Гостенин опитва се вратата да разбие,

ледът, обаче, няма кой да надвие.

Дупки в стените градушката прави,

слънчевите дни къщата вече забрави.

Огънят в печката не може да я сгрее,

в дим и в лед скована, тя ще остарее.