Мислех, че ще е вечно това между нас,
но уви не беше.
С твоето колебание и несигурност какво чувстваш към мен, уби всичко,

в това което можеше да бъдем.

Но никой не ти казва,
че вечността е като да си вкъщи,
седящ сам с мислите си.

Всичко, което исках.
Исках теб до мен.
Всичко, от което имах нужда.
Имах нужда от теб.
Но сега всичко е различно.

Заклевам се, по-добре да умра.
Проклинам очите си.
По-добре да изгоря,
отколкото да избледнея.
По-добре да си тръгна,
отколкото да бъда заменен.

Само още един опит и после ще приключи, защото никога не би могла да ме обичаш.
Нищо, че твърдеше обратното до последно.
Все едно думите, които изричаше преди, "Обичам те" и "липсваш ми",

не значат нищо вече.
Знам, че се опитваш да отричаш чувствата си, защото го виждам в очите ти,

те никога не лъжат.
Но аз вече почвам да го приемам.
Ще прекъсна всяка връзка с теб,

защото любовта ти е наркотик,

но я искам много.

Докосвах лицето ти,
прегръщах те тъй силно.
Защо ми даваш надежда,
а после ме оставяш.
Това просто ме погубва.
Ако можеш спаси това,
което е останало от мен.
Защото аз без теб съм нищо.

Защото те виждам,
от време на време,
се появяваш в съня ми.
Ти бе единствена!
Ти беше всичко!

Така и не се получи нищо.
Ти все се колебаеше...




С мъка на сърце ти казвам сбогом,

бонбонче с ликьор и дано си щастлива 

вече далеч от мен.