Не видях очите ти
и вече знам,
че няма да ги видя.
Взривени са мостовете,
а мътната вода отми
и вяра, и надежда.
И няма никога да разбера
как ръцете ти докосват,
как целуваш,
светят ли звезди в очите ти,
потъмняват ли от гняв или тъга.
И кожата ти тръпне ли
под пръстите на влюбена жена.
Но разбрах, че много рани във душата ти
недолекувани кървят.
Много страх, погнуса и омраза
си натрупал към света.
Ранима е душата на човека.
И светлото, и силата
във всеки са различни.
Но тежка е съдбата оногова,
за когото любовта е болка.
Любовта е радост и усмивка на лицето.
Тя е оня миг, във който се оглеждаш
във възторга в нечии очи насреща.
Тя е порива неудържим
света в краката му да сложиш,
макар да знаеш, че не можеш.
И да боли от тази невъзможност.
Тя е в оня сдържан вик,
когато всеки миг във себе си крещиш:
"Ей, хора, чуйте: АЗ ОБИЧАМ!
Широко е палтото ми. Елате!
Аз мога всички ви да стопля."
Тя е силата, която кара
в локвите като дете да скачаш,
Без чадър да тичаш под дъжда,
на непознат да подариш цветя.
Защото ти обичаш!
Защото Нея на света я има!
Тогава с твоята закуска
ще нахраниш скитник
и ще бъдеш сит от неговата ситост.
Тя прави да се чувстваш принц,
но не защото спиш под балдахин,
във белокаменен дворец,
а защото твоето сърце дворец е,
и някой друг за тебе там живее.
И ставаш кукла, с ампутиран крайник,
когато другият край теб го няма!
Поривът е крехко цвете.
То живее в светлина и радост,
и само ако го поливаш
с топлина, и смях, и обич.
Той угасва в тъмнина.
Ти ръката ми не взе
и светлината ми отказа.
Сега ти казвам сбогом.
Остани със здраве.
Такава обич исках да ти дам.
Такава обич исках да получа.
© Юлияна Всички права запазени