- Дали някой ден ще е късно?
- Не знам...
Но ме е страх да затворя очи.
- Сърцето ми всеки миг ще се пръсне...
- Недей...
И на мен ми тежи.
- Извинявай, че те прекъсвам...
Ала знаеш ли колко боли?
- Знам добре...
Утре ще се разкъсам,
че те няма да ме утешиш.
- И какво?
Просто ще си отидеш?
- Нямам избор...
Ти знаеш това.
Но нали се разбрахме да бъдеш
тази, силната моя жена?
И помни, всяко утро, което
ми няпомня, че още съм жив,
то е, мила, гласът ти в сърцето -
в мен отляво си винаги ти.
Намрази ме, щом инак не можеш
да се луташ в света ни суров.
Мен мрази, но обичай отново...
Знай, на всеки му трябва любов...
Ако ще всичко в мен да забравиш,
мила, само едно запомни:
смисъла ти на дните ми даваш,
ти си слънцето в мойте очи...

... А сега не плачи...
- Но така ми тежи...
Да те пусна ти искаш... Не мога.
- Не помагат сълзи...
- Но...

Обичам те!

- Зная, мила.
... И сбогом.