С ръждясала броня, накуцващ от болка,
но пак все към нея върви,
а тя е прекрасна, на главата корона,
лицето ù бледо краси.

Обичат се двама, от тук до звездите,
през броня, корона, сами,
защото под всичко остават си хора,
една - любовта ги крепи.

Съдбата избра точно тя да се влюби,
във него, а счупен бе той,
с разбито сърце и ръждиви доспехи,
със рани, все влизащ във бой.

А тя е самотна във кулата, горе,
под ясните, светли звезди,
през прозореца гледа, в очите умора,
безсънна, за него следи.

Любов си споделят, като залъка скитник,
любов невъзможна, уви,
та тя е принцеса, а той счупен рицар,
накуцващ към нея върви.

Дали ще се срещнат, аз още не зная,
но той носи смело сърце,
а тя му е вярна от тук чак до края,
със своето бледо лице.

Годините идват една подир друга 
и рицарят вече е стар,
а нашта принцеса самотна сънува,
в очите със гаснеща жар.

Един счупен рицар и тъжна принцеса 
градят сами дом от мечти,
но времето бавно всичко отнесе,
в сърцата живота дори.