21.04.2007 г., 9:28 ч.
Счупени обещания
Това е просто един ден, в който не искаш да се будиш.
Всичко е за това, че тя е казала, че той е казал.
Това е денят, в който може би ще се почудиш,
за това тогава какво си чакал.
Запази съдбата си и ме последвай.
Питам те защо счупи лицето си тази вечер.
Искаш да се откажеш? Ако ли не - действай.
Нищо не е винаги и никой не е вечен.
Някой ден някак си ще те забравя, но не сега.
Знам, че и на теб ти се иска да избягаш.
Дали ще ми позволиш да съм облегната на твоята мъжка гърда,
чудеща се повече дали все така ще ми трябваш.
Може би ти се чудиш защо не те погалят моите ръце.
Може би се чудиш защо не се впият в теб моите устни.
Може би се чудиш защо не те топлят моите нозе.
Може би ти се е искало кожата ти да я драскат мойте пръсти.
Нима се чудиш защо не го правя?
Изчакай ме, кажи, че ме обичаш и ми дай малко любов.
Нима любовта трябва да я каня?
Мислил ли си, че просто ме е страх от твоето сбогом?
Страх ме е да не ме оставиш със счупени обещания.
Ето това няма да мога да го понеса.
Това са от онези стъклено режещи страдания,
в което стъклото в сърцето ще отнеса.
От това ме е страх. От тези блестящо стъклени души, обещания и лица.
Страх ме е да освободя мечтите си в една въздишка.
Страх ме е от счупени сърца.
Страх ме е, че сърцето ми ще те поиска.
А може би този страх го градиха всички хора, които ме обикаляха.
А може би нараняванията ме сломиха.
Може би ме е страх от тези хора, които звезди ми сваляха.
Страх ме е от всички, които усмивката ми отмиха.
Те отнеха от сърцето ми вярата за обичта.
Те издигнаха в мен затвори и огради.
Те ме накараха да изпитам завистта,
когато виждам как сърце със сърце заедно се брани.
Построиха от живота ми едни счупени обещания.
Построиха едно стъкло, което е студено.
Стъклени и станаха топлите ми ридания.
Нима стъклото и в душата се е вплело?
Можех... да, можех много неща, но не успях да ги направя.
Можех да не повярвам, но не можах да избягна твоите очи.
Можех... тези думи да забравя,
но не и моите сълзи.
Счупи се и таз минута, която аз нарекох мой живот.
Стъклените иглички в душата ми се впиха и станах кукла.
Почувствах просто един упойващ студ.
Това бяхте вие. Това изградихте вие - тухла по тухла.
Всичко е за това, че тя е казала, че той е казал.
Това е денят, в който може би ще се почудиш,
за това тогава какво си чакал.
Запази съдбата си и ме последвай.
Питам те защо счупи лицето си тази вечер.
Искаш да се откажеш? Ако ли не - действай.
Нищо не е винаги и никой не е вечен.
Някой ден някак си ще те забравя, но не сега.
Знам, че и на теб ти се иска да избягаш.
Дали ще ми позволиш да съм облегната на твоята мъжка гърда,
чудеща се повече дали все така ще ми трябваш.
Може би ти се чудиш защо не те погалят моите ръце.
Може би се чудиш защо не се впият в теб моите устни.
Може би се чудиш защо не те топлят моите нозе.
Може би ти се е искало кожата ти да я драскат мойте пръсти.
Нима се чудиш защо не го правя?
Изчакай ме, кажи, че ме обичаш и ми дай малко любов.
Нима любовта трябва да я каня?
Мислил ли си, че просто ме е страх от твоето сбогом?
Страх ме е да не ме оставиш със счупени обещания.
Ето това няма да мога да го понеса.
Това са от онези стъклено режещи страдания,
в което стъклото в сърцето ще отнеса.
От това ме е страх. От тези блестящо стъклени души, обещания и лица.
Страх ме е да освободя мечтите си в една въздишка.
Страх ме е от счупени сърца.
Страх ме е, че сърцето ми ще те поиска.
А може би този страх го градиха всички хора, които ме обикаляха.
А може би нараняванията ме сломиха.
Може би ме е страх от тези хора, които звезди ми сваляха.
Страх ме е от всички, които усмивката ми отмиха.
Те отнеха от сърцето ми вярата за обичта.
Те издигнаха в мен затвори и огради.
Те ме накараха да изпитам завистта,
когато виждам как сърце със сърце заедно се брани.
Построиха от живота ми едни счупени обещания.
Построиха едно стъкло, което е студено.
Стъклени и станаха топлите ми ридания.
Нима стъклото и в душата се е вплело?
Можех... да, можех много неща, но не успях да ги направя.
Можех да не повярвам, но не можах да избягна твоите очи.
Можех... тези думи да забравя,
но не и моите сълзи.
Счупи се и таз минута, която аз нарекох мой живот.
Стъклените иглички в душата ми се впиха и станах кукла.
Почувствах просто един упойващ студ.
Това бяхте вие. Това изградихте вие - тухла по тухла.
© Милена Йорданова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Главата ми се замая
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Но по-скоро не бих го нарекла стих, а есе!
С Обич, Мими!